Липсата на връзки във всяко едно от тези измерения ни прави самотни. Ето защо можем да имаме чудесен брак, но да ни липсват приятели и общност, да имаме близки приятели, но да ни липсва любов, да имаме общност от познати, но не и приятели. Заобиколени от хора, но необяснимо сами.
Какво пречи на всички самотни хора да се присъединят към клуб, да направят нови приятели, да се свържат отново със семейството или със старите си приятели? Или да започнат да се наслаждават на уединението си?
С две думи, самата самота. Когато вече се чувстваме самотни и виждаме как другите привидно се забавляват заедно, наслаждавайки се на компанията на околните, без нас, имаме естествена тенденция да се оттеглим, вместо да се приближим към тях. Страхуваме се да бъдем набелязани и осъдени като социални изгнаници. Точно както гладът и жаждата са начините тялото ни да ни казва, че трябва да ядем храна и трябва да пием вода, самотата е естественият сигнал, който ни напомня, че трябва да се свържем и с други хора. В това няма причина за срам. Трябва да разберем самотата за това, което е: почти универсално човешко състояние.
Разглеждайки самотата през призмата на историята и биологията, виждаме, че човешката нужда от социална връзка е повече от просто чувство или удобство - тя е вкоренен биологичен императив на милиони години човешка (и животинска) еволюция. И самотата, се е развила като предупредителен сигнал за задоволяване на тази нужда.
Хората са оцелели като вид не защото имаме физически предимства като размер, сила или скорост, но поради способността ни да се свързваме в групи. Обменяме идеи. Координираме цели. Споделяме информация и емоции. Нашата суперсила е способността ни да общуваме и да работим заедно.
Не просто се чувстваме по-добре заедно, чувстваме се нормално заедно. Как по-точно? Чрез химически набор от хормони и невротрансмитери, които ни наказват и награждават в зависимост от това, което тялото ни ни възприема като правилно и полезно за нашето оцеляване.
Източници и извадка от текста: patreon.com/razum
