Днес ще проследим пътя на композицията - от създаването до утвърждаването й като джаз стандарт.
Всичко започва през 1926 година, когато големият композитор от еврейски произход Джордж Гершуин (George Gershwin) прочита романа „Порги“ на Дюбос Хейуърд (DuBose Heyward), излязъл предната година. Някои източници твърдят, че вдъхновението е дошло през следващата 1927 година, когато Гершуин е гледал пиеса по романа, поставена от Дороти, съпругата на Хейуърд. Още тогава той се свързва с Хейуърд и му предлага заедно да създадат нова опера. Минават седем години преди Гершуин да се върне към тази своя идея. Много му се иска чрез изразните средства на своето време да даде нов прочит на африканската музика. Интересувал се е много и от музиката на цветнокожите от югоизточните щати. Целта му е операта да наподоби африканска традиционна музика, за да стигне и до белите.
„Porgy and Bess“ е написана през зимата на 1933 срещу 1934 година. Автор на либретото е Хейуърд, като съавтор е и Айра Гершуин, брат на Джордж.
Първоначално операта е изпълнена в Бостън на 20 септември 1935 година, а след това е представена в Ню Йорк на 10 октомври. Гершуин работи над аранжиментите почти две години и е много доволен. Но е изненадан от реакциите. Цялата музика е разположена на 700 страници, а операта е дълга четири часа. Голямата продължителност и сложността на оркестрациите стават и причина за критики. Критиците пишат още, че Гершуин неумело съчетава класическо с ново изкуство. Но по-страшната критика идва от тогавашните лидери на гражданските движения на цветнокожите. Те заклеймяват операта като расистка и твърдят, че е писана такава, каквато бялата публика иска да я види. Гершуин спори с Дюк Елингтън и с много други свои съвременници, че просто е искал да улови тяхната култура, техния светоглед, да изобрази танците и настроението на афроамериканците, суеверията им, религиозния им плам. Но в очите на цветнокожите Гершуин и Хейуърд са двама бели, които се опитват да представят тях като нецивилизовани диваци. Всеки нов опит да се представи операта в голям театър през 40-те е посрещан с бурен отпор от радетелите за равноправие. Дори и Пол Робисън отказва да поеме ролята на Порги. Но с времето цветнокожите свикват с операта. Даже Дюк Елингтън изпълнява „Summertime“, показвайки доколко силата на музиката надхвърля дискусиите за расизма в САЩ. Чак в средата на 50-те Америка ще се върне към тази музика, за да й даде нов живот.
Последното нещо, което може да се каже за Гершуин, е, че съзнателно е бил расист. Той пръв въвежда в операта изцяло цветнокож състав именно за премиерата на „Порги и Бес“. Дотогава не само, че е рядкост да видиш на сцена човек с друг цвят на кожата освен бял, но даже още има случаи, в които белите играят с очернени лица, за да изобразят цветнокожи. Гершуин иска да вижда на сцената онези, за които операта разказва. Според него няма нужда бели да имитират маниерите на черните, защото това винаги е изкуствено, особено в популярните тогава менестрели. Той говори, че е бил вдъхновен от духа на цветнокожите и е искал да го улови и да го предаде нататък, като един автентичен американски принос в класическата музика. Но спорът за това що е расизъм е доста сложен за американците и това е нормално в ситуация, в която тяхната култура не би била същата без своето многообразие. Действието се развива в афроамериканско гето в Чарлстън. Ако трябва да опростим сюжета до едно изречение, главният герой е сакат просяк, който се стреми да спаси млада жена от нейния любовник бандит и от дилъра, от който тя се снабдява с наркотици.
